Та, да си дойдем на думата – говоря за романа на Каролайн Кепнес „You“ (пиша го с оригиналното заглавие, защото го четох в оригинал на английски, а превода на български не съм го чела, за да имам мнение за него). Смея да кажа, че авторката е сътворила нещо наистина уникално, което си стои крайно самобитно в своя си категория:) Представете си любовна история, разказвана от първо лице от едновременно всеотдайно влюбен и изключително интелигентен заклет романтик. Той полага усилия за осъществяването на голямата си любов и много често има невероятния късмет обстоятелствата да се подредят възможно най-удобно за премахването на пречките по пътя му към безметежния романс, въпреки донякъде импулсивните му действия. Скучничко звучи, а?:) А сега нека уточним, че интелигентният романтик е тотален маниак, който следи и дебне обекта на любовта си и трепе разни хора, които нарушават представите му за развитие на любовния сюжет :D Освен това е и достатъчно саркастичен и циничен, за да се превърне четенето на мислите му в живо удоволствие за ума.
В един от онези, крещящите коментари на критици, дето се бутат с ярки букви на корицата, пишеше, че „Този роман ще ви докара стокхолмски синдром“. Има много истина в това. Читателят наистина има възможността да влезе в кожата на Джо Голдбърг, да почувства, разбере и приеме напълно романтичните му пориви, сексуалните му фантазии и преживявания, опитите му да направи нещата по-добри, мотивите му… И при това читателят запазва ясната си представа, че нашият човек, колкото и да е симпатичен, остроумен и всеотдаен, е жива ходеща диагноза и пълен психопат:)
Към този неочакван обрат в личността на „героя-любовник“ се добавя като бонус и живият стил на текста, изпълнен поравно с крайно точно и интелигентно обрисувани картини/психологически профили и със съвременен нецензурен жаргон – като двата стила на изказ комуникират помежду си активно в каламбури и когнитивни връзчици, които винаги са точно на мястото си и спояват двата полюса в една неподправена цялост, която вдъхва реален и почти тактилно осезаем живот в текста. Друг бонус – който някои могат да сметнат и за минус – е непринуденото споменаване на куп подробности като улици, квартали, марки кафе/напитки/кексчета, заведения и какво ли още не, които всичките носят някаква емоционално-атмосферна натовареност и се сглобяват като пъзел в една цялостна реална картина на живия и дишащ град, с неговото живо и дишащо общество, с неговите прослойки, гъзарии, хипстърии, предразсъдъци, типажи и т.н. В тази книга се почувствах наистина ВЪТРЕ в Ню Йорк:) Това никой американски филм не е успявал да ми го причини :D Четейки, се присещах за Дюма и „Парижката Света Богородица“, където пространното описание на Париж в началото по-скоро отегчава, отколкото да те „вкара“ в града, както и за „Парфюмът“ на Зюскинд, където се озоваваш без чуденки и прозявки наистина В ГРАДА, с всичките му миризми, с ясната представа за социума, в който се намираш там… Та, в това отношение „You“ е съвременният американски „Парфюм“, особено имайки предвид и главния герой-убиец:)
Четейки на английски, постоянно се замислям как бих превела това или онова – и твърде често стигам до извода, че най-доброто решение биха били бележките под линия. За предпочитане са пред наизбежно несполучливите български еквиваленти, в които 80 % от емоцията, смисъла и хумора ще се изгубят безвъзвратно. Така че бих ви препоръчала, ако владеете английски, да четете в оригинал. Изказът не е твърде сложен, чисто откъм възприятие текстът се влива в мозъка като песен и не фрапира с чуденки какво точно мислят или изпитват героите и кое за какво се отнася. Всичкото е една доста осезаема цялостна вселена, в която влизаш в събитията с двата крака;)
В момента чета и „Hidden bodies“, но още не съм го дочела, за да изкажа твърдо мнение. На 60 % от книгата обаче съм сигурна, че това мнение ще е положително;)
Приятно четене;)