с лъчи погалва то площада,
встрани тече си и реката,
но отведнъж си ти в засада.
Обграждат те за миг отвред,
ръмжащи, гладни помияри,
и ти изтръпваш мъртвоблед,
встрани минават общинари.
Проскубан пес се приближава,
и лае, като невидял,
до него кучка се прозява,
и „кофман” малък побеснял.
Изваждаш от торбата хляба,
и хвърляш им го под носа,
но те разбират от „тояга”,
и искат кърваво месо.
Хибрид на пудел и магаре,
с кръвясал поглед те поглежда,
„Прощавай, чичко Общинаре,
защо ме гледаш тъй под вежда?”.
Лайна и кучешки зарази,
дечица гинещи от бяс,
в градинки тенията лази,
по светло се прибирам в нас.
А някъде в далечината,
красив се хили президента,
писмо изпраща на горката,
Бриджит Бардо – жена-легенда.
Във него той се извинява,
че някъде умряло куче,
пребито от „свирепа” баба,
защото хапело й внуче.
Бриджит се сърди, настоява,
заплашва нашата страна,
правата ще си отстоява,
дори да стигнем до война.
А песовете се събират,
във независим синдикат,
и партия организират,
и искат „кокал” да ядат.
Дори места във Парламента,
говорят, че им отредили,
разправя се сега в момента,
и кокали разпределили.
Прекрасна кучешка държава,
затуй мечтаем и копнеем,
народа ни го заслужава,
сред лай и вой, дано успеем!
VaGro_17.01.1995