с лъчи погалва то площада, 

встрани тече си и реката, 

но отведнъж си ти в засада.

Обграждат те за миг отвред, 

ръмжащи, гладни помияри, 

и ти изтръпваш мъртвоблед, 

встрани минават общинари.

Проскубан пес се приближава, 

и лае, като невидял, 

до него кучка се прозява, 

и „кофман” малък побеснял.

Изваждаш от торбата хляба, 

и хвърляш им го под носа, 

но те разбират от „тояга”, 

и искат кърваво месо.

Хибрид на пудел и магаре, 

с кръвясал поглед те поглежда, 

„Прощавай, чичко Общинаре, 

защо ме гледаш тъй под вежда?”.

Лайна и кучешки зарази, 

дечица гинещи от бяс, 

в градинки тенията лази, 

по светло се прибирам в нас.

А някъде в далечината, 

красив се хили президента, 

писмо изпраща на горката, 

Бриджит Бардо – жена-легенда.

Във него той се извинява, 

че някъде умряло куче, 

пребито от „свирепа” баба, 

защото хапело й внуче.

Бриджит се сърди, настоява, 

заплашва нашата страна, 

правата ще си отстоява, 

дори да стигнем до война.

А песовете се събират, 

във независим синдикат, 

и партия организират, 

и искат „кокал” да ядат.

Дори места във Парламента, 

говорят, че им отредили, 

разправя се сега в момента, 

и кокали разпределили.

Прекрасна кучешка държава, 

затуй мечтаем и копнеем, 

народа ни го заслужава, 

сред лай и вой, дано успеем!

VaGro_17.01.1995